Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.07.2006 23:31 - всичко за гунди
Автор: liudmil Категория: Спорт   
Прочетен: 13921 Коментари: 3 Гласове:
0




Денят 30 юни 1971 г. ще остане завинаги в българската футболна история. Тогава на прохода Витиня се разигра страшната трагедия. Нелепа автомобилна катастрофа отне живота на двамата знаменити футболисти Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков-Котарака... Българският футбол осиротя.
И двамата бяха всеобщи любимци. Не толкова че владееха до съвършенство изкуството с футболната топка, колкото заради техния морал и доблест, добродетелите им на спортисти и граждани.
И двамата нарисуваха незабравими картини на футболния терен. Имаха достойно място в нашия живот.
И двамата бяха лидери на своите клубове -"Левски" и "Локомотив" (Сф), а Котков пожела да завърши кариерата си с цветовете на "Левски-Спартак".
И двамата бяха герои на много мачове на различните ни национални състави.
Тяхното знаменито футболно майсторство им отреди признателността на поколенията, не пресъхва обичта към тях. А злата съдба им отреди безсмъртие. И негов белег вечно ще бъде 52-рият километър от София по кьтя към Витиня...


ГЕОРГИ АСПАРУХОВ

СТАТИСТИКА
Участия      Мачове  Голове
в “Левски” (5.VI.1960 - 4.ХII.1968)            146          98
в “Ботев”-Пд (4.II.1962 - 5.Х.1963)   47   25
в “Левски-Спартак” (8.Ш.1969-28.VI.1971) 52   30
Общо       245   150

Мач №1 - 5.VI.1960  - срещу “Локомотив”(Сф) - 0:2
Гол №1 - 28.IХ.1960 - срещу “Ботев” в Пловдив - 1:1
Последен мач - 28.VI.1971 - срещу ЦСКА - 1:0
Последен гол - 13.VI.1971 - срещу “Етър” във В.Търново - 1:1

Отбелязаните голове, разпределени по отбори:
13 – “Славия”;
11 – “Марек”;
10 – “Ботев”-Пд, “Ботев”-Вр.;
9 – ЦСКА, “Берое”, “Черноморец”-Бс.;
8 – “Спартак”-Сф., “Черно море”;
7 – “Дунав”, “Локомотив”-Пд., “Академик”-Сф.;
6 – “Спартак”-Вн., “Спартак”- Пл.;
5 –Локомотив”- Сф.;
4 – “Добруджа”, “Спартак”-Пд., “Химик”-Димгр.;
2 – “Локомотив”-ГО., “Сливен”, “Миньор”- Пк., “Марица”-Пд., “ЖСК-Славия”
1 – “Етьр”,”Левски”, “Льсков”-Яб.

Отбелязани голове по периоди:
110 като домакин;
40 като гост;
66 през първото полувреме;
84 през второто полувреме;
в 2 мача е отбелязал по 4 гола;
в 7 мача -по 3 гола;
в 25 мача - по 2 гола;
в 71 мача - по 1 гол;
- В 137 мача не е отбелязвал гол във вратите на съперниците си;
- От 13 изпълнени дузпи е реализирал 11;
- Голмайстор на страната п-во 1964-1965 с 27 гола
- Републикански шампион -1965,1968,1970;
- Спортист № 1 на България - 1965;
- Осми в анкетата на „Франс футбол" - 1965 г.

МЕЖДУНАРОДНИ СРЕЩИ
в “Левски” –  44 мача – 29 гола;
в “Ботев” –  8 мача – 9 гола;

“А” НАЦИОНАЛЕН ОТБОР:
Мач №1 - 6.V.1962 - Австрия - България 2:0;
Последен мач - 12.VI.1970 - България - Мароко 1:1 (СП - гр.Леон).
Общо: 50 мача - 19 гола, участник на СП 1962,1966,1970;

ЮНОШЕСКИ НАЦИОНАЛЕН ОТБОР:
Мач №1 –  20.Ш.1960 - Турция - България 3:0;
Последен мач – 11.IV.1962 - България - Турция 2:0;
Общо: 6 мача - 2 гола;

В други сборни отбори - 55 мача - 33 гола;
За КСА - 36 мача - 18 гола;

Общ актив: 440 мача – 254 гола
                     

Изявления на Гунди пред пресата в периода 1965-1971 г.
- Г-н Аспарухов, кога за първи път обухте футболните обувки?
- Като 14-годишен.
- Кой е първият ви мач?
- За първи път излязох на терена с детския oтбор на „Левски". Тогава играхме срещу “Славия”, а аз бях централен защитник.
- Спортните журналисти ви определиха за най-добър спортист на България за 1965 година. Считате ли, че е така?
- Моля ви, задраскайте този въпрос. Недейте толкова ме превъзнася. Какво съм аз без приятелите от отбора?
- Добре тогава, с какво ще запомните 1965 година?
- Случиха ми се три много хубави неща - роди ми се син, “Левски” стана шампион, България победи Белгия и се класира за световното първенство в Англия.
- Къде ви е по-лесно - в “Левски” или в националния отбор?
- В “Левски”, макар че и едната, и другата публика искат винаги победа.
- Кой е най-трудният съперник на “Левски”?
- Варненският „Черно море".
- А срещу кой вратар ви е най-трудно?
- Няма непреодолим вратар. Иска се само едно - да си в изгодна позиция за стрелба и да дожеш да сториш това.
- Кой защитник ви е опазил най-добре?
- Димитър Пенев.
- С кого се чувствате най-добре като партньор в нападението на националния отбор?
- С Никола Котков стигнахме до разбирателство, което беше от полза за националния отбор. Сетне трябваше да се обиграваме с Димитър Якимов. И в това отношение стигнахме до полезно сътрудничество. После във въртележката бе включен Петър Жеков, но с него не се сработихме по терените на световното първенство в Англия през 1966 година.
- Оценката ви за световното първенство в Англия?
- Знам колко горчивина причинихме на нашите сънародници. И то в оня мач, на който най-много разчитахме - срещу Португалия. Няма оправдание за нас. Картината на терена бе отчайваща. Голямото ни оръжие - волята, се беше изпарила от нас. И тук за сетен път се появи една наша основна слабост - неравномерната и непостоянна игра. След извоювания престиж срещу Бразилия ние заличихме хубавите впечатления. Ето задача за бъдещето - тези, които ще обличат националната фланелка, винаги в готовност. Имаме един хубав пример - Александър Шаламанов. Той даде всичко, на каквото е способен, а в някои моменти надмина себе си.
- Имаше ли деление в нашия отбор?
- При нас колективът не беше чак толкова лош, но е вярно, че се деляхме. Спяхме в стаите, хранехме се на групи според клубната ни принадлежност. Жалко, че малко се правеше, за да бъде прогонена скуката от нашето всекидневие. Иначе не можем да се оплачем. Полагаха се грижи за отбора.
- Как оценявате своето представяне в Англия?
- Играх слабо, въпреки че много се разчиташе на мен. Има обективни и субективни причини. Сам почувствах, че съм изостанал в редица отношения. Липсваше ми бързина, рязък старт, скоростна издръжливост, бойкост. Оказа се, че ми изневери и тактическата съобразителност. Обикновено се движех в един ограничен периметър, без да търся начини да се освобождавам от опеката на съперника. Изпадах в ролята на статист. И трябваше с горчивина да констатирам, че подобен маниер е анахронизъм. Футболисти като Пеле, Еузебио, Алберт и Торес се отличаваха с широк диапазон на действие, с неизчерпаема енергия и изобретателност, с големия си принос към колективната игра.
- Какво трябва да се направи за развитието на националния отбор?
- Нужен е наш, български стил във футбола. Засега подобно нещо не сме постигнали. В играта на отделните състезатели си личат различни влияния и стилове. Това е хубаво, но само ако цялата смесица бъде подчинена на едно общо начало и да се премахне разноезичието на терена.
- Кое според вас е основното във футболната игра?
- Игровата дисциплина. Само с дисциплина на терена, може да се постигне победа.
- Какво е футболът за вас?
- Незаменимо удоволствие, вълнение, което никога не ме напуска. Не знам какво точно преживява един артист преди да се появи пред публиката. Лично аз съм неспокоен, събуждам се по няколко пъти през нощта преди мача, ръцете ми са влажни. Това състояние не ме напуска и след края на играта. Все се питам: „Дали създадох удоволствие на зрителите?"
- На какво посвещавате свободното си време?
- На семейството си, на следването във ВИФ, на приятелите. Обичам да гледам филми, посещавам театрални представления.
- Кой е любимият ви писател, актьор и певец?
- Обичам книгите на Павел Вежинов. Много актьори обичам, но Георги Калоянчев ми е любимият. В областта на музиката най-много ми допадат песните и изпълненията на Пепино ди Капри.
- Аскет ли сте извън терена?
- Запалвал съм цигара, но не можах да се увлека. Смятам, че една чашка при специален случай също не е беда. Стига да не се повтаря.
- Щастлив ли сте в личния си живот?
- Да. Смущава ме само големият шум, който се вдига около мен.
- През миналата година (1970) бяхте контузен тежко. Как се чувствате сега?
- Ще направя всичко възможно да съм полезен и занапред и да върна старата си форма. Вярно е, че понякога усещам болки. Старая се да ги забравям. И, откровено казано, не искам да ми се повтаря непрекъснато за това.
- Вярвате ли, че отново можете да водите своя отбор, да решавате сам някои мачове, както правехте в миналото?
- Убеден съм, че сега играта ми може да бъде по-зряла и затова по-полезна за моя отбор. Футболът е колективен спорт.
- На кой треньор дължите огромната си популярност?
- На покойния бате Коце Георгиев и на Рудолф Витлачил.
- Какви са амбициите ви, след като свършите със състезателната кариера?
- Да стана преподавател или треньор. Знаете ли какво удоволствие за мен е, като видя малки момчета да ритат топката край клубния ми стадион. Винаги се спирам да ги погледам, да им се порадвам. Опитвам се понякога да им покажа нещо, без да им се натрапвам излишно.
- Колко години смятате да играете още на футболната сцена?
- Ще играя, докато публиката ме гледа с възторг, а не с досада.
- Ако се опитате да погледнете напред във времето, какво ще е бъдещето на българския футбол?
- Винаги съм вярвал, че България може и трябва да се нареди между първите футболни сили в света. И това ще стане тогава, когато всеки младеж, обул футболните обувки, заживее с тази мечта. Ние имаме толкова хубави и надарени момчета. Важното е да ги привлечем, да ги научим да играят красиво, всеотдайно и честно, да гледат на футбола като на изкуство, да го превърнат в непрекъснат труд и удоволствие, удоволствие от самата игра...
Иво Димитров, Кръстю Юруков


Незабравени мигове от един кратък живот

Той търсеше истината
Обичаше да си седи вкъщи. Славата му тежеше, уморяваше го. Веднъж го изпратих с Андрейчо за мляко. Забавиха се. По едно време на вратата се звъни. Отварям и пред мен стои непознат човек с брада, прошарена коса и очила. Докато мълчеше, не го познах. После дълго се смяхме. Минали покрай театър „Сълза и смях" и някои от многобройните му приятели артисти го поканили за минута в гримьорната. Тогава му хрумнало да го декизират, за да може спокойно да се движи инкогнито.
- Хайде сега обличай се и тази вечер отиваме на бар. Никой няма да ме познае - като дете подскачаше Георги.
В първия момент и аз помислих с радост за една такава вечер, където да не го сочат с пръст, да не му искат снимки или автографи. Но в следващия миг отказах:
-  Ти какво искаш – утре цяла София да клюкарствува, че жената на Гунди ходи с чужди мъже по баровете? Така се смяхме, че на баба ми й се спука устната..

Мечтаеше за много деца
Този последен, дори мъчителен разговор бе ден или два преди смъртта му. Беше седнал на земята в хола, защото го болеше кракът и така му бе най-удобно. И както гледаше телевизия, ме попита: „Пита, искаш ли да отидем на лекарски преглед. Много искам да имаме още деца." Тежеше му това, че година по-рано ни се роди мъртво дете и тегнеше лекарска забрана или по-скоро някаква психическа наша травма. А той мечтаеше за много деца. Веднъж ми каза, че се „виждал" в една голяма кола-комби, в която отзад се „търкалят" купчина деца... За жалост съдбата бе решила друго. А как умееше да играе с деца. Когато Андрейчо бе в ръцете му – и за двамата беше празник.

Не доживя да види Андрей на терена
Неведнъж съм си мислила, че може би така е по-добре. Толкова болезнено премина футболната „кариера" на сина ни, че може би и приживе щеше да бъде същото. Всички искаха в Андрей да видят баща му. А това се оказа непосилно бреме за един юноша. И все пак, ако не беше Васил Методиев и днес можеше да е с фланелката на “Левски”. По непонятни причини тогавашният треньор на “Левски” обидно го пренебрегваше. Не му даде и най-малката възможност да опита. Просто не го забелязваше. Веднъж Андрей ми каза:
“Ако не отида на тренировка, Методиев няма и да забележи отсъствието ми.” Толкова му бе неудобно, че отказа да се храни с отбора. Не искаше милост и дори не отиваше да получи 80-те лева стипендия, която му определиха. Тогава беше войник и поиска да го откомандироват другаде. Искаха го в Търговище. И за голяма изненада тогава Методиев не разреши... После дойдоха травмите, болестите – тромбоза, хепатит и когато мислехме, че всичко е зад гърба, на първия мач в „Спартак" (Варна), когато вкара и гол, отново го контузиха и всичко свърши.
Но любовта му към футбола остана. След дипломата във ВИФ, наскоро успя на конкурс в „Ефир 2" на телевизията и помага в предаването „Маратон". Но промяната в характера му от футболните неуспехи май си остана. Андрей беше едно открито, весело момче. Сега е затворен в себе си. Непрекъснато го преследва мисълта за милост заради името на баща му. Даже в репортажите си сега се подписва Георгиев, за да не подразни някого “фирмата” Аспарухов!? Просто от баща му е наследил една особена ранимост, деликатност, от която и Гунди страдаше и ако бе останал жив, щеше да страда.

Бащичко, купи цветя
На една майка е присъщо да търси у детето си черти на бащата - и физически, и морални. Аз не съм го правила настойчиво, но понякога малки случки са ме връщали към Георги.
Помня една есенна вечер. Георги беше на гости у Сашо Костов. Обади ми се по телефона, че след малко се прибира вкъщи. Беше без кола. Звъни на вратата, целият мокър и с един голям, но оръфан букет от хризантеми.
- Аз такива цветя ли заслужавам? – питам почти обидено.
- Чакай бе, Лита. Пред Военното училище в този дъжд стоеше една възрастна жена с тези цветя. Ако й бях дал само пари, пак щеше да остане, докато ги продаде. Затова купих всичките и тя си тръгна за вкъщи.
Минаха години след смъртта на Георги. Една вечер се прибира Андрей с подобен невзрачен букет от нарциси. За случката с баща му той нищо не знаеше, беше много малък тогава. Андрей също бе купил всичките цветя на съсухрена стара жена, за която просто му домъчняло в късния час на улицата.

Милан го оцени колкото Ривера
Днес, когато във футболните трансфери се разиграват огромни пари, съм чувала да подхвърлят ехидно, че какво пък толкова са предлагали на Гунди да играе в чужбина. Поне за един случай знам всички подробности, защото бях участничка в разговорите. Беше 1967г. и в Милано “Левски” играеше с “Милан” за купата на носителите на националните купи. Отборът замина със самолет, а ние, пет съпруги на футболисти, тръгнахме с влак и с по 30 долара в джоба. Никой не ни чакаше на гарата и сами си намерихме едно “алберго” – пансионче, където за стая с 5 легла можехме да платим с оскъдните пари. По-късно отидохме при футболистите в хотела. Неочаквано любезно веднага към мен се “залепиха” двама от представителите на миланския клуб. Попитаха ме къде сме настанени, защото не открили имената ни сред гостите. Казах, че току-що сме пристигнали, защото ми бе неудобно да призная за пансиона.
На следващия ден след разходка из града се връщаме в стаята и на леглото си намирам разкошен букет от рози с визитната картичка на ФК“Милан”.
По-късно стана ясно защо е голямото ухажване. Открито в разговор, на който присъствувах, ни предложиха да емигрираме и Георги да играе в “Милан”. Той смутено гледаше в земята. Не продума и настъпи неудобно мълчание. Все пак, за да наруша тишината, аз попитах при какви условия го канят. Разговорът бе с главния мениджър на “Милан” и отговорът му бе бърз и точен: “Петстотин хиляди долара на ръка веднага, 2 хиляди месечна заплата, от 600 до 1500 долара премии на мач, безплатно жилище и автомобил!”
Предложението наистина бе зашеметяващо. Какво означаваха тогава тези пари си спомням от това, че за 10 долара си бях купила разкошни обувки.
Георги продължаваше да мълчи. Италианците помислиха, че може би не е доволен от предложението. Обясниха ни, че това е “цената” на най-високо платените “звезди” на “Милан” тогава – Ривера, Шнелингер и Сормани... Трябваше аз да продължа разговора с някакъв деликатен отказ. Казах, че е чест за всеки футболист да облече фланелката на “Милан”, че предложението е отлично, но... ние имаме двегодишен син в София, без който животът ни би бил немислим,
С усмивка, без забавяне италианците имаха готов отговор:
“Госпожо, до един месец синът ви жив и здрав ще бъде в Милано. Как ще го направим, е наша работа...”
Тогава проговори Георги: “Не, не, аз просто ще играя в България.”
Спомням си и това, че при разговорите ме попитаха колко получава в “Левски”. За да не бъде много смешно, им казах – 150 долара (истината беше, че заплатата му бе 150 лева) и на учудените им физиономии продължих да хваля стандарта на живота у нас, че с тези пари имаме вила (тя беше на баща ми), кола, а и мога да придружавам мъжа си в чужбина. По-късно, когато италианците дойдоха за реванша, станах за срам, защото журналистите бяха открили адреса ни в “Хаджи Димитър” и, изкаляни до ушите, позвъниха вкъщи. Бях разкрита за лъжата. Италианците бяха разбрали къде и как живеем, но и това, че от Георги до авантюрата има светлинни години. После, когато си говорехме за Милано, нещата не се въртяха само около детето, нито само за репресиите, които можеха да се струпат на главите на роднини и приятели. Той говореше с истински патриотизъм за България. Човешки обичаше родината, а не с онези помпозни фрази на социалистическото ни общество.

Вебер: “Ти си по-добър от Аспарухов!”
Тази история е свързана с две любопитни случки от живота ни. Наближаваше новата 1969г. Бяхме решили да я посрещнем в Троянския манастир при отец Геласий, който е голям приятел и поклонник на Георги. С нас щеше да бъде и един германец – Оскар Бутс, който въртеше бизнес у нас (във Видин му правеха ризите „Шварце розе").
И така ден преди заминаването решихме тайно да направим църковен брак (5 години след гражданския). Бяхме съвсем спортно облечени и Геласий ни венча в игуменарията, за да няма публика в църквата. Кум ни стана Бутс, а най-куриозното, че докато свещените корони бяха на главите ни, погледът ми падна зад гърба на отеца – от стената ни гледаше Тодор Живков.
Не знам колко сме запазили тайната около брака в манастира, но скоро след това ни забраниха да се срещаме и да дружим с Оскар.
Затова пък при една възможност му отидохме на гости в Германия. По същото време в Линдау се организираше един аматьорски турнир на отбори на различни фирми. Кумът ни предложи на Георги да направят отбор с няколко момчета от неговата фирма. Представиха го като хер Рангелов от измислената фирма “Синтетик”. Заиграха мачовете и побеждаваха.
Гледах ги и виждах, че нашият човек се мъчеше да не играе, както може, за да не направи впечатление, Но стигнаха финала. Противникът им поведе с 1:0 и тогава кръвта на Георги явно кипна. Вкара два гола в негов стил — първия от 25—30 метра, а вторият с глава и спечелиха купата. След мача седнаха да се почерпят с бира. В състава имаше двама работници сърби и един австриец, който на младини е играл сериозен футбол. Та този Вебер в един момент казва: “Ей, българино, аз съм гледал Аспарухов, но ти си по-добър от него!” Аз и Оскар едва се въздържахме да не се изсмеем. Година по-късно, като гледали по телевизията един мач на националния отбор срещу Германия, тези мъже в Линдау разбрали, че са спечелили турнир с Аспарухов в своя тим.

На колене пред военния клуб
Когато се срещам с много от неговите приятели, в съзнанието ми се пробуждат какви ли не интересни спомени. Но никога няма да забравя една случка с големия левскар Рихард Езра. Беше точно по времето, когато се разиграваха разправиите около връщането на Георги от „Ботев" (Пловдив) в София.
Беше съботен ден и тримата се разхождахме из софийските улици. И точно се радвахме, че поне за малко бяхме останали без “опашка” – пред Военния клуб ни среща Езра. Без да каже нито дума, застава пред нас и пада на колене на тротоара с вдигнати за молитва ръце. Георги се притесни страшно. Хората наоколо се заоглеждаха с любопитство. Събра се народ. А Езрата не мърда от земята: “Докато не ми обещаеш, че ще се върнеш в “Левски”, няма да мръдна оттук!” Идеше ни да потънем в земята. И чак когато му обещахме, че се връщаме, стана, а ние с бързи крачки избягахме от мястото на случката.

От деликатност можеше да се раздели с “Левски”
Думата ми е за Пловдив. В ЦСКА не го харесаха и като войник си отиде в казармата на 4-и километър. След клетвата го повикаха в “Ботев”. Трудно му беше в началото. Старши треньорът Георги Генов не го харесваше. Имам чувството, че ако не беше помощникът - тогава бай Стефан Паунов, Гунди можеше да си остане в казармата далеч от футбола. Мисля, че по едно време имаше и заповед за откомандироването му.
И все пак птичето кацна и на неговото рамо - след “мъките” на резерва, а той най-често сменяше Стоичко Пешев. Мисля, че решаващ беше един мач с румънския “Рапид”. Бяха загубили в Букурещ с 2:3. В Пловдив нашите победиха с 5:1, а Гунди вкара три гола с глава.
Пловдивчани го обичаха много. И играчите, и запалянковците, и най-обикновените хора. А и той ги обичаше. Помня, че около него винаги вървяха по десетина деца. Имаше и циганчета. А той им се “отплащаше” за любовта с това, че играеше в свободното си време с тях на малки вратички. С футболистите бяха страхотни приятели. Най-често беше с Чико (Дерменджиев), Видин и Ампето (Харалампиев).
От “Ботев” Аспарухов влезе и в националния отбор. За Чили беше още на 19 години. До последния момент се колебаеха него ли да вземат, или Кольо Йорданов от Русе. Навивахме го и аз, и приятелите му “да се стегне”. Замина и вкара първия гол за България на световни финали.
После дойдоха скандалите около оставането му в Пловдив. За един мач в София го бяха повикали да подсили “Левски” в приятелски мач с “Шалке 04”. Игра добре. Но след мача дочул първите клюки. Някои от по-старите играчи казали: “Този ще ни вземе хляба.” С неговата деликатност толкова му трябваше. Реши, че в Пловдив го обичат повече, че е нужен. Още бяхме гаджета. Обажда се по телефона и ми казва: “Ще остана в Пловдив, но ако ти дойдеш и се омъжиш за мен!” Щях да изпусна слушалката. След разговора ми стана лошо. Родителите ми изобщо не бяха възхитени от връзката ми с “един” футболист, а камо ли да ги оставя и да замина за Пловдив. Без да разбера, майка ми дотичала до един комшия - голям левскар, и му казала. “Кайо, бягай в клуба! Гунди иска да остава в Пловдив.”
Георги беше обещал на ботевци да остане с обещанието на федерацията да получи права след казармата. Но тогавашният председател Донски промени становището и го заплаши, че няма да играе другаде освен в “Левски”. Чувствувахме се като предатели. Вече бе минала сватбата ни. Клубът ни подари една спалня. Трябваше да се прибираме в София и решихме да не я взимаме. Просто ни беше неудобно. Тогава баща ми изпрати до “Ботев” запис със сумата за спалнята. Днес това може да е смешно, но тогава при онази чувствителност на Георги - беше някакъв отдушник.
Заминахме. Плакаха всички. И ние, и приятелите му в “Ботев”, които и днес, когато го няма, го обичат, често идват на гости, а и аз когато съм в Пловдив, не пропускам да видя.

Яшин го пакани, но федерацията го спря
Този случай остана едва от най-тежките обиди в живота на Гунди. Големият вратар изпраща лична покана до него за юбилейния мач в Москва. Това се разчу. но неофициално. Но Георги знаеше. В петък вечерта си седяхме вкъщи и гледахме телевизия. Спортният коментатор каза: “Радостно за българския футбол е поканата в световния отбор да играят... (пауза) Петър Жеков и Христо Бонев.”
Скри лицето с длани. Дълго не продума нито дума. А предните дни сутрин упорито разтриваше болния крак. Веднъж каза – това е мач на моя живот, федерацията с председател Данаил Николов подло му отне тази радост. Беше като смазан. Той беше човек, които никога няма да отиде и да удари с юмрук на масата, за да си потърси правото.
Чудех се как да го успокоя. Казах му. “Гладна съм и ми се пие чаша бяло вино. Да отскочим до близката махленска кръчма “Хладна почивка”. Тръгна. Поръчахме си бутилка, събрахме стотинки и за някакво мезе. Аз едва преглъщах, а той не посегна към чашата. По едно време от съседна компания дойде непознат възрастен човек. “Ти не си ли Гунди”, “Аз съм и какво?” – мрачно му отговори. “Моля ти се бе, човек, нека да те пипна. Само да те докосна. Утре цялата махла ще знае, че съм те пипнал...”
Този човек ми дойде като от небето. Веднага го атакувах: “Какво си овесил нос. Голяма работа, че няма да заминеш – виждаш ли колко те обичат хората.”

В Мексико си измиха ръцете с него
Наближаваме края на неговия живот, преминал между славата и огорченията Да оставим, че го обвиняваха в симулации, а вкъщи ревеше от болки. Три “мишки” от глезена му бе извадил проф.Йелинек при последната операция “Мислех да се откажа, но ще играя още година, за да им докажа...” Какво имаше да доказва? Не беше ли доказал. Но искам да разкажа за мексиканските финали. Играеше с блокади. Кракът го болеше. Не искаше да замине. Уговаряха го, молеха го... лъжеха го. Представиха работата, че само ще бъде с отбора и няма да играе. Но като е с момчетата, ще им дава кураж. Така и тръгна. Там не тренира, Пие кампари с началниците, ходи на басейна (там му спретнаха “история” с холандки) и неочаквано Божков му казва, че го слага в резервите, за да е на скамейката. После всичко е известно. Когато вече мачът е загубен, 13 минути преди края го вкарват в игра. Куц, нетренирал... само за да си измият по-късно ръцете с него. Името му бе първо в уводната статия за провала, между изгонените от отбора – и той. Душата го болеше. Болеше и когато го малтретираха, а несправедливо го наказаха. Така тръгна за Враца. Добре, че не взе със себе си и Андрей. Отказал се е в последния момент. После стана най-лошото. За него не ми се говори. Само дето се гавриха с паметта му – беше страшно...

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО

Николай КОЛЕВ
1968г. не беше лоша година за националния ни футболен отбор. През април той пропусна да нанесе тежко поражение на италианците в първия и единствен досега четвъртфинален мач, който е играл за европейско първенство Победи само с 3:2.
През октомври “спарингът” Турция и Холандия (за световно първенство) бяха надиграни с по 2:0. Накрая дойде поканата от Англия за приятелски мач в Лондон.
Тази покана бе дълго обсъждана. От тогавашната федерация по футбол се опасяваха да не бъде влошен хубавият актив на първия ни тим. От голямата къща казаха, че такава покана не е за пропускане. Това означаваше, че мачът ще се играе.
Беше 11 декември. Двубоят започна късно вечерта Англия преди две години и половина бе станала световен първенец. Някои от тогавашните герои - Бенкс, Стаил, Коен, Дж.Чарлтън, отсъстваха, но истински големите бяха на терена - капитанът Боби Мур, героят на финалния мач Хърст, идолът Боби Чарлтън. В леко мъгливата вечер 80 000, колкото е капацитетът на стадиона, бяха дошли да подкрепят своите. И нашите играчи, и съпровождащите ги лица за първи път се срещаха с непознатата никъде по света стихия на фоновете. Предишния ден, на практикуваните по онова време “мероприятия” за мобилизиране, председателят на БФФ Н.Донски обеща двойна премия, нещо смешно, от порядъка на 600-700 лева!?
Играта започна, премина и завърши при очакваното надмощие на островитяните. Главните действащи лица бяха играчите от нашата защита, блестящ бе вратарят Симеонов, а Иван Димитров сигурно още се държи за главата след топовните изстрели на Боби Чарлтьн и останалите. Българският отбор на моменти показваше добра класа. Такъв епизод през първото полувреме роди знаменития гол и направи Аспарухов големия герой на този мач...
...Една изчистена от нашата защита топка падаше от непрогледния мрак на лондонското небе, по-точно от неговия отвор над стадиона. Аспарухов беше на централната линия, малко вляво. .Той я сграбчи веднага, инстинктивно се огледа. Нямаше никого, с когото можеше да си взаимодейства. Тогава сам пое своя триумфален марш към вратата на Уест. Някой го засичаше отстрани, премина го без усилия. Тогава се завтече централният защитник Лабоун. Последва чудесен финт. Аспарухов набираше малка преднина и водеше топката с типичната си широка крачка. Вратарят нямаше избор, той излезе напред. И точно когато трябваше, и точно както трябваше последва изумителният фалцов удар, след който топката не толкова бързо, колкото неумолимо, отиваше към долния ляв ъгъл на вратата и премина някак тържествено голлинията - 1:0.
Ние, малцината българи, бяхме загубили ума и дума от това възхитително изпълнение. Играчите (най-силният български тим за всички времена, твърдя го без уговорки) обляха със сълзи и смачкаха в прегръдките см нашия любимец. Пишещият тези редове забрави къде е микрофонът. Минути след това със силен изстрел отблизо и отдясно Хьрст изравни. Това бе всичко. 1:1. Този мач остана като един от най-слолучливите в историята на националния ни отбор, а голът на Георги Аспарухов “влезе” в съкровищницата на “Уемблм”, както писаха на другия ден английските вестници.
Три години по-рано, двата гола на Гунди във Флоренция срещу Белгия имаха висока цена. Този ще остане творение на изкуството. И ще се помни. Тогава Англия бе световен шампион, а “Уембли” и до днес се смята за светилището на футболната религия.

Сандро МАЦОЛА
„Когато научих за гибелта на Аспарухов, се разплаках. Защо такава участ за един голям футболист. Цяла нощ не можах да заспя. Той беше пред очите ми в головите положения в мача срещу Белгия. Оттогава го залюбих. Вечен поклон."

Джани РИВЕРА
„Много го обичах, много ми допадаше. На срещата в София България – Италия, без да исках, го ритнах... Дано ми е простил..." 

ЕУЗЕБИО
„Жадувах просто да играя с Аспарухов. На срещата „Бенфика"—„Левски'* той покори Лисабон. До този момент нито един футболист от чужд отбор не бе постигал два гола в нашата врата в един мач. Аспарухов беше първият. Горчиво скърбя за него."

АЛБЕРТ
„Малцина са тези футболисти, които умеят да създадат наслада, истинска наслада на зрителя. Аспарухов беше от малцината в света истински футболист-артист. Затова всички скърбим за него."

Жан-Клод КИЛИ
„Разбрах, че Аспарухов няма да играе в Норвегия и се отказах да гледам срещата. Аз съм поклонник на големия красив футбол. Вашият Гунди беше рядък талант - футболно дарование. Залюбих го в Италия на мача с Белгия. Жалко, че така бързо си отиде."
 
Герд МЮЛЕР
„Сега вече съжалявам, че не можах да играя отдясно в отбора на света. Аспарухов имаше свои любимци в Германия. За него се пише много често в спортните колони на нашите вестници. Голямо нещастие за българския футбол. Загубата на Гунди е несравнимо голяма."

Динко ДЕРМЕНДЖИЕВ
Като днес помня първия му мач с фланелката на “Ботев” в Пловдив. Загубихме от “Спартак” (Плевен) с 1:3. Не бях гледал играта му. Почти не го познавах. Но в един миг направи един финт с топката и публиката “ахна”. Когато по-късно заигра с пълни сили и често “връзваше” противниковите състезатели с брилянтната си техника, си спомнях за това “Добър ден, пловдивчани”, което бе казал с играта.
Но не всички мислеха добре за него. Лека му пръст на бай Георги Генов, но старши треньорът ни от първия мач гледаше с лошо око на този “чатрак”, както го нарече. В същото време за бъдещата съдба на Аспарухов голяма роля изигра помощникът Стефан Паунов. Той уверяваше и “шефа”, и нас, съиграчите му, да не бързаме. “Светът ще му се радва, не само българският футбол.”
И беше прав. Много малко доверие трябваше на Гунди, за да разцъфти. А дойде и приятелството, прекрасната атмосфера в “Ботев”, която бе започнала още с Патрата и Сашо Костов. Ние бяхме истински и неразделни приятели - Гунди, Ампето, Тумбето и аз. Той ми викаше Чиче. Никога няма да забравя това негово обръщение.
Ходехме заедно. По улиците около нас вървяха тълпи. В един момент пошепнах на другите леко да се отделим от Гунди. Да видим ще тръгне ли някой след нас. С Ампето и Тумбето спряхме, но почитателите продължиха след него, без да ни забележат. Той вече беше големият кумир. Беше спечелил сърцата на хората не само с играта си. А играеше като бог. Помня, че за Панаирната купа срещнахме “Рапид”. В Букурещ загубихме с 2:3, а в Пловдив ги пребихме с 5:1, когато Гунди им вкара три гола с глава. Дни наред след това в града се говореше само за него.
А той се държеше с всички човешки, сякаш не разбираше колко е голям. Много са спомените ми за него, особено когато преливаше от човещина. Живеех в схлупена къщичка, в една стая с жена си и току-що родения Светозар. Бебето ревеше по цели нощи. Не можех да спя, загубих тонус в играта си, а идваха финалите в Англия Аспарухов беше този, който не само ми вдъхваше сияй. В последните решителни няколко мача преди “избора” на Витлачил, той сякаш играеше за мене, да ми вдигне самочувствието, да ме “видят” по-добре. И успя.

Иван КОЛЕВ
Бил съм с Гунди на две световни първенства - в Чили и Англия. Като човек той беше прекрасен - възпитан, културен, една обаятелна личност и на терена, и извън него. Винаги ми е било най-приятно да съм с него в нападението на националния отбор - аз отляво на крилото, а той - в центъра. Разбирах се с него почти интуитивно - стигах до крайната линия и центрирах, без да гледам, а той винаги бе там, за да нанесе своя неотразим удар с глава. На световната квалификация с Израел в Тел Авив през 1965 г. оставаха няколко минути, а резултатът бе равен - тогава аз пробих по крилото и центрирах, а Гунди ефектно с крак насочи топката в мрежата. Този гол ни позволи да играем третия мач с Белгия във Флоренция, където пак след мой пробив по фланга и изсипана пред вратата топка, Гунди се извиси над защитниците и отбеляза първия от двата си “златни” гола, класирали ни на световните финали в Англия. Истинско удоволствие бе да се играе с него. Той бе весел, жизнерадостен човек - веднъж бяхме в хотел в Кайро, а в една стая Гунди, Вуцов, Здравков и аз. Аз и Гунди се завихме с чаршафи като арабите и се скрихме в гардероба. Когато Витлачил мина на проверка в 22.30 ч, ние изскочихме оттам, а той се уплаши и побягна. Тези хубави и весели спомени остават. А футболист като него в България не е имало и едва ли ще има!..

Видин АПОСТОЛОВ
Неговото човешко сърце бе толкова голямо, колкото и футболният му талант. Мъча се и сега да си спомня да е огорчил някого, да съм чул някой да каже лоша дума за Гунди и не мога. Той просто бе безупречен човек.
Когато дойде в Пловдив, беше без всякакво самочувствие. В ЦСКА бяха успели да го “смачкат”. Погледнали го на някакъв мач и го отпратили в казармата. А там правилата са за всички. Разказваше, че при едно занятие трябвало да се окопава. „Копая аз със сапьорската лопатка и поглеждам около мене. На другите им е по-лесно, а за мене, за да се скрия в окопа, трябва два метра яма. Копах, копах и успях да скрия само главата си...”
Не само нетренираност, но и някаква неприязън имаше към него и в първите му дни в Пловдив. Времето минаваше, а не го пускаха да играе. Явно не беше във форма, но и недоверието на треньора още повече го потискаше. Мисля даже, че по едно време имаше заповед за откомандироване в казармата. Разбирате ли колко малко още е трябвало, за да се лиши нашият футбол от най-големия си талант?
Слава Богу, в “Ботев” тогава беше бай Стефан Паунов. Син да му беше Гунди, нямаше така силно да се бори за съдбата му.
После, когато всичко се оправи, когато заигра като “ас” не само в Пловдив, но и толкова млад влезе в националния отбор, се отвориха очите на всички.
И угнетен, и на върха на славата си неговото човешко сърце и доброта не се промениха. Бяхме семейни приятели и това остави и досега толкова болка. Тя не отминава, а се засилва, когато се виждаме и сега с Величка, с Андрей...
Беше непорочен като дете. Винаги имах чувството, че няма да те излъже, няма да те подведе. Не делеше хората на богати и бедни, на бели и черни, дори на добри и лоши. На всеки бе готов да се притече на помощ. Като ходеше по улиците, най-често около него подтичваха десетина деца. Имаше и “бразилчета”. Те му бяха постоянната “свита”, но кой му е виновен, когато сам ги подкокоросваше и в свободните минути играеше с тях на малки вратички, а те на 20-те му години не му викаха “бате”, а “бай Гунди” и понякога дори му се караха, че не вкарал гол, или подал лошо...

Георги ЦВЕТКОВ
Няма да забравя мача във Велико Търново (1:1), които реши тогава съдбата на титлата през пролетта на 1971 г, защото на нас ни трябваше победа, за да сме първи (ЦСКА ни изпревари само с по-добра голова разлика). Водехме с 1:0 и Гунди ми свали една топка с глава на крака, която аз от дузпа уви изпратих в аут. Този удар можеше да реши мача. Този последен сезон няма да забравя и с нашите контузии и операции. Когато се върнах от “Академик” в “Левски-Спартак”, поиграхме в началото заедно двамата като централни нападатели, после той ме заведе при д-р Дагоров, за да ме оперират. През зимата пък контузиха него и се стигна до операцията в Австрия. Първите 6-7 пролетни кръга (за първи път) аз играх с №9, докато Гунди се оправи. Когато стана нещастието, негласно фланелката му стоя няколко (аз лично помня поне два) шампионата недокосвана.
Няма да забравя и тези хиляди хора, които се стичаха като на митинг към “Софийска комуна” в онзи злокобен ден. Обади ми се Лида по телефона, вече и бяха казали, че нещо е станало по пътя, и искаше да отидем до дружеството (от обединението още бяхме и семейни приятели, ако някои се изненадва, защо именно на мен е позвънила). Когато наближихме с колата и видяхме как се стича народ от всички улици, тя разбра, че е станало сигурно най-лошото.

Александър КОСТОВ
С Гунди бяхме неразделни приятели от 1960г. Аз бях един от тези, които го накараха да се Върне в “Левски”, след като беше войник в пловдивския “Ботев” и мисля, че това бе важна стъпка. Гунди бе един изключително честен и скромен човек даже често и срамежлив. Той не можеше да направи лошо нещо на никого, но бе и амбициозен. В отношенията си - за истинския приятел даваше всичко. С онзи отбор на “Левски” от 1965г. имахме навик след мач (дори и загубен) да сме заедно. Той беше чудесен компаньон, но щом станеше 21 часът, веднага си тръгваше и нищо не бе в състояние да го застави да остане. Бяхме идеален тандем и много голове станаха след наши синхронизирани до съвършенство комбинации. Понякога по един час след тренировка оставахме да репетираме – аз вдигах топката, а той стреляше с глава. Разбирахме се дори със завързани очи и понякога центрирах напосоки, а той като гръмоотвод улавяше посоката на топката. Взаимно се уважавахме и слушахме. Стигаше се и до куриози – веднъж на контролен мач на националния отбор в Израел аз бях сред резервите а водехме с 5:0. Малко преди края отидох настрана, за да не ме чуе Витлачил, и викнах на Гунди: ”Хайде, излизай, смяна”. И Гунди покорно тръгна към тьчлинията. Тогава Витлачил се развика: “Къде”. “Как къде? Сашо ми каза, че ще има смяна.”. “Какъв ти е Сашо? Да не би да е треньор?!” - Витлачил не можеше просто да проумее шегата. А на сутринта на зловещия 30 юни 1971 г. бях на стадиона със сина си и пожелах и ние да отидем във Враца заедно с Гунди и Котков. Гунди каза, че не е редно и аз отстъпих. Те тръгнаха. Още са ми пред погледа – няма никога да го забравя!”

Добромир ЖЕЧЕВ
Трудно може с малко думи да се каже всичко за Гунди. Бяхме добри приятели и съперници преди обединението на “Левски” и “Спартак”. За неговото футболно майсторство е казано всичко, но аз имам доста впечатления за него и извън терена, тъй като и семействата ни бяха близки. Той впечатляваше със своето човешко обаяние, топлота и сърдечност, демонстрирани и при случайни срещи със съвършено непознати хора. Славата на “звезда” не го замая – беше неподправен и естествен, въпреки че бе най-големият ни футболист. Веднъж наши привърженици от Стара Загора ни поканиха семейно - посрещането беше като митинг. Националният ни отбор беше на лагер-сбор в Кюстендил, когато от едно училище ни поканиха да им гостуваме. Това бе неповторимо събитие за града, интересът бе огромен, а Гунди отговаряше непринудено на въпросите, шегуваше се - беше си все така неподкупен със своята честност и доброта.

Димитър ПЕНЕВ
Приятел в живота. Съперник на игрището. Минаха тридесет години, откакто загубихме Гунди и Котков като футболисти и като хора. Играх заедно с Котков в “Локомотив” срещу Аспарухов, още когато беше в “Ботев”, а след това - и когато се върна в “Левски”. За един футболист е трудно да бъде на върха в период от шест, осем или десет години. Още като юноша той показа, че е талант със специфични качества. В този период нашият футбол имаше и други големи таланти, но това, което Аспарухов носеше със себе си, го отличаваше. Той слагаше завършека на това, което правеха другите - головете, фигурата му, финесът, с които играеше, го правеха любимец на всички зрители, независимо дали са привърженици на “Левски”, или на другите отбори. Много направи за него с идването си у нас - нека не ми се обиждат някои колеги, тогава не съм бил треньор - един голям специалист - Витлачил. Той разви и усъвършенствува тези качества, за които говорим и сега.
Всеки от нашето поколение може да си спомни различни неща за него, тези, които не го помнят, могат да прочетат във вестниците отпреди повече от двадесет години какъв е бил. Не трябва да го сравняваме с никого. Той си беше Георги Аспарухов, такъв го знаят футболна Европа и светът. Бяхме заедно на много мачове, на световни първенства. Но бяхме и много близки семейни приятели. Така беше в живота. Но на игрището всеки защитаваше интересите на своя отбор. Възхищаваха ме качествата му на играч, на които трябваше да се противопоставям като защитник. Надигравал ме е, надигравал съм го и аз. Но всички - зрители, футболисти и журналисти - знаят, че двубоите ни винаги бяха коректни и независимо от резултата, винаги сме оставяли добро впечатление у всички на трибуните. Дори и когато не сме се представяли в най-добра светлина, играта ни е намирала отражение в пресата, подчертавана е коректността.

Павел ПАНОВ
Не искам да говоря само за спортно-техническите качества на Георги Аспарухов. Защото той беше идол за всички. От него човек можеше да научи много. Дори и само от едно съприкосновение. След три десетилетия събитията са поизбледнели. Но тези, които са били с него, винаги ще го помнят. Не искам да го величая, да го издигам над останалите - всяко поколение си има своите кумири. Но за мен той си остава единственият.
По това време България имаше доста футболисти на високо ниво, които постигнаха успехи не само във вътрешното първенство, но и на международното поле. Могат да се изброят много хора, дори целият национален отбор, който играеше през 1970г. Всички те заслужават уважение.
С Гунди бях две години като млад играч в големия футбол. Съприкосновението, близостта с него оставиха у мен следи за цял живот. Държанието и изявите му на терена вдигаха във въздуха публиката и играчите, възхищаваха дори и противниците.
Такова бе и поведението му извън терена - с неговата топлота, с лъчезарната му усмивка. Той беше човек, който възприемаше всеки по всяко време. Човешкото у него, готовността му да помогне на всеки не се забравят. Не искам да говоря, че сме били заедно, да показвам стари снимки. С него беше заедно цяло едно поколение както в “Левски”, така и в националния отбор. За всички нас Гунди си е Гунди. Незабравимият.
Тогава бях млад футболист и ми правеше впечатление как се държи с мен и с останалите - повече от колегиално. Беше човек, който не можеше да те наругае, дори и да сбъркаш, който покриваше грешките ни. През 1970г. за втори път треньор на отбора беше Рудолф Витлачил, който имаше навика да оставя на лагер играчите и след мач. По разпределение се паднахме заедно. Тогава в хотела в Горна баня бяха и други отбори. В “моята” стая, защото това бе стаята на Гунди, идваха младите футболисти, за да ме питат как съм, що съм. Целта им не бях аз, те искаха да се докоснат до него. В тази стая аз също бях гостенин.
Не знам какво е чувствувал самия той, когато беше на върха на кариерата си - не става дума за надиграването му, защото винаги беше трудно да бъде опазен, но докато футболисти като Пенев в ЦСКА и Давидов в “Славия” винаги играеха срещу него честно, други, които тогава още навлизаха в големия футбол, не бяха толкова коректни, преминаваха границите на позволеното. Преживял много контузии, претърпял операция, той пак искаше да бъде джентълмен. Но други не го разбираха. За това на онзи последен за него мач с ЦСКА, при един груб фаул на Пл.Янков, нервите му най-сетне не издържаха.

Димитър ЛАРГОВ
Георги Аспарухов е явление в нашия футбол. Той умееше да излиза извън рамките на своя клуб, да поддържа и контакти с колегите си от други отбори, да разговаря на принципна основа за доброто на нашия футбол, за това, че футболът е нещо голямо, че трябва да доставяме наслада на всички онези, които идват на стадиона. И го правеше по един безупречен начин.
Има и други срещи, в които сме играли заедно, но за мен една - победата в третия мач над белгийците във Флоренция, стои над всички. А доколкото си спомням и Гунди казваше, че тя най-много го е развълнувала и най-много й се радва. Неговото цялостно поведение - на терена и извън него, постъпките му бяха човешки. Едно другарство, едно поведение, което беше пословично и ни караше да се учим от него, към това се приближаваше още един футболист от нашето поколение - Георги Найденов. У Гунди нямаше грубост, дори забележката, която правеше, беше с приличен тон. Той не искаше да обижда никого, отнасяше се благородно и към тези, които грешаха, и към тези, които имаха добри прояви. Беше изключително момче, мисля, че няма да се намери между нашите футболисти човек, който да не каже, че стоеше на върха. Разбира се, имаше и други, които бяха там. Заедно с него. Но той се открояваше - с човечност, усмивка и настроение. Беше шегобиец, закачките му бяха приятелски, не уязвяваха никого.
Като се прекланям пред майсторството му като футболист и човешките му качества, искам да съобщя, че преди два месеца, на среща в Германския футболен съюз, на която присъствуваха генералният секретар Шмидт и ковчежникът Браун, направих предложение в началото на май 1993г. да се играе мач между ветераните от националните отбори на Германия и България по случай петдесетгодишнината от неговото рождение. Приеха го с внимание и с известна готовност. Да се надяваме, че такава среща ще има и ще можем да уговорим подробностите за нея в началото на идната година. Още повече че на разговора присъствуваше и треньорът на националния отбор Берти Фогтс. Това ще бъде още едно доказателство, че ние не сме забравили Гунди.

Иван ВУЦОВ
Разбира се, футболът ни запозна. Като си помисля, за периода между 1962-1969 година аз съм прекарал повече време с него, отколкото със семейството си.
Да се говори за Гунди като футболист сега е ненужно. Да във времето, когато пресата бе по-затворена, за него се пишеше повече от всички. И с право. Познаваше го цял народ, да не говорим за популярността му в чужбина. Пред очите ми е незабравимият трети мач с Белгия във Флоренция, когато ни изми очите с два прекрасни гола, а дълго след мача неутралните италиански запалянковци не пускаха автобуса ни, докато не го докоснат, и не вземат автограф.
Аспарухов бе не само футболист, той беше спортсмен номер едно на България. Жалко, че си отиде от живота толкова рано. Той беше човек, каквито днес има малко. Имал съм, имал сега приятели, но като него няма да се повтори.
Той надживя и със смъртта си времето. Заплашваха ни не лепим невролозите му, а след нас минаваха и ги късаха, преследваха ни на панихиди... Тези генерали днес са никои, а той живее в сърцата на милиони.
В квалификациите за световните финали в Англия се бяхме срещали вече два пъти с Белгия. Първия мач нашият отбор бе спечелил в София на стадион “Славия” с 3:0, а вторият бе загубен в Брюксел с 0:5. Тогава головата разлика не се вземаше под внимание и ФИФА насрочи в самия край на декември 1965 г. трета среща във Флоренция. Белгийците бяха пристигнали в италианския град с 4-5 чартърни самолета и демонстрираха самочувствието на богоизбрани, докато ние бяхме по-ниски от тревата. От мача, в който “червените дяволи” ни бяха разгромили, в основния състав Рудолф Витлачил бе запазил само двама футболисти - Аспарухов и Гаганелов. Останалите деветима бяхме нови: Найденов, Шаламанов, Вуцов, Жечев, Ларгов, Ив.Колев, П.Жеков, Якимов, Абаджиев. Според правилника тогава нямахме право на смяна. Белгийците разполагаха с безспорно много силен тим и в него личаха имената на известни в Европа футболисти като Журион, Ван Хим, Пюис, Вербес, Пласке, Стокман.
За пръв път нашият отбор излезе на терена с двама изявени централни нападатели - Аспарухов и Жеков. Ние започнахме мача предпазливо, бяхме се затворили добре в своята половина, Теко Абаджиев неутрализира Журион, Шаламанов се справи с Пюис. И както никой не очакваше, в две минути Гунди постави белгийците в мат. В 42-а минута получи от дълбочина пас от Якимов, финтира защитник и стреля неспасяемо с левия крак - 1:0. Докато малката българска агитка още се радваше на прекрасния гол, Гунди надскочи при центриране всички бранители на противника и грациозно заби топката с глава. Възторгът ни не може да се опише.
Запазихме резултата, а след мача десетки флорентинци чакаха Аспарухов пред стадиона, искаха да го докоснат, да получат автографа му. Той беше безспорният герой на двубоя. 1965 г. бе най-силната в кариерата му, а головете във Флоренция бяха новогодишното украшение. Тогава Гунди стана и спортист №1 на България. Щастлив съм, че играх с Аспарухов в този мач. Щастлив съм, че бяхме приятели с него. Гунди бе футболист, който можеше всичко.

Влодзимеж ЛЮБНАНСКИ
Роден е на 28 февруари 1947 г. Носил е фланелката на “Гурник” (Забже) от 1963 до 1975 г. След това е в “Локерен” (1975-1982), за един сезон във “Валансиен”, за два - в СК “Куимпрес”. През 1972 г. бе олимпийски шампион с отбора на Полша. Взе участие в квалификациите за световното първенство през 1974 г., но има нещастието да получи тежко нараняване в първия мач с Англия (2:0), да бъде извън строя при втория на “Уембли” (1:1), както и по време на финалния кръг в Германия, когато „бело-червените" станаха трети в света. Все пак бе сред участниците на Мундиал-78. В националния отбор има 80 мача (1963-1980) и 50 гола. Като състезател на “Гурник” е завоювал 7 шампионски титли и е бил носител на купата на страната четири пъти. “Крал на стрелците” в родината си е бил четири пъти. Избран е два пъти за футболист на годината (1967,1970). Сега в Локерен е спортен мениджър.
“С голяма благодарност и аз бих споделил чувствата, които питая към незабравимия Аспарухов като към един от най-големите футболисти в Европа, а и извън нейните граници. Неведнъж трябваше да мерим сили на зеления терен. През 1969г. в София претърпяхме тежка загуба с 1:4. Оказахме се слаби да попречим и на него при оформянето на крайния резултат. А той - и при такива партньори като Бонев, Дерменджиев, Пенев, Жечев, си оставаше централната фигура и главният вдъхновител. Как да не се върна и към големите двубои между “Гурник” и “Левски” през началото на 1970г. В София - след американското ни турне - бързо взехме преднина, но Гунди изравни. После пък ние възстановихме равенството - 2:2. И накрая пак Аспарухов си каза тежката дума, вземайки връх във въздушен двубой с нашия гигант Горгон - 3:2 за “Левски”. Помня добре, разбира се, и реванша на сто-хилядния стадион в Хожов, където аз се изплъзнах на пазачите си, за да вкарам и гол. Но много усилия трябваше да положим за неутрализирането на Аспарухов, удържайки победа с 2:1... Впрочем отново трябваше да оценя фината му техника, забележителната му игра с глава, високата му интелигентност, организаторския му замах. А и интуицията, с която се освобождаваше от “телохранител” или решаваше сложна ситуация. Деликатността при трик, ловкостта при финт. Изпъкваше с поведението си на истински спортсмен, с обноските си на добър човек. С него бе приятно да се разговаря. От него лъхаха добродушие, уважение към околните.
Голяма бе покрусата ни в Полша, когато се разнесе вестта за трагичния му край. Това бе наистина ужасяващ шок. Знаехме какъв голям спортист и човек няма да е между нас. Така с дълбоко вълнение през пролетта на 1972 г. като капитан положих цветя на гроба му от името на полските футболисти, прекланяйки се пред светлата му памет, преди да отпътуваме за олимпийската квалификация в Стара Загора. Там вече го нямаше на терена, а и аз трябваше да изпия горчива чаша в нервната обстановка. Но спомня ли си за Гунди, всяко огорчение избледнява. Казвате, че ако той бе в отбора си, нямаше да се стигне до неприятните сцени, до моето отстраняване за първи път. С присъствието си наистина такива като него възпитават, облагородяват... Предайте моите почитания на дълбокоуважаваната му съпруга. Пожелавам и на сина му успех в спортните предавания по телевизията.”

Стоян ЙОРДАНОВ
Дългогодишният вратар на футболния отбор на ЦСКА, сега треньор в щаба на представителния отбор, е спокоен, тих човек. Но винаги се оживява, когато темата го вълнува. Така стана и при нашия разговор с него за Гунди. За съперника ли, за приятеля ли, възможна ли е дружба между един централен нападател на “Левски” (при това истинско страшилище за играчите с номер 1) и един вратар на ЦСКА?
- Стояне, мисля, че е редно да започнем с въпроса какви са спомените ти за Гунди?
- Ха, преди всичко смятам, че за Гунди не трябва да се говори в минало време. Той трябва да е винаги с нас, винаги сред нас, защото заслужи това с футболните си качества, с човешкото си достойнство. Но все пак, ако миналото време е граматически задължително, ще започна от детството ни. Родени сме в една и съща махла, до 7-и клас учихме заедно в IV училище, само паралелките ни бяха различни - той беше в “А”, аз - в “Б” клас. Дори и началото на футболните си кариери започнахме заедно - в “Академик”(София), тренирахме на терена на Медицинска академия. Разделихме се по-късно по стечение на обстоятелствата - тогава съществуваше принципът на териториално разпределение на столичните дружества - където учиш, там трябва и да играеш! И той остана в “Левски”, а аз отидох в “Локомотив” (София) до завършването на юношеската възраст. Тогава минаваха годините като съперници в различни отбори, сега минават годините, откакто него го няма, а аз знам едно – загубих не познат, не колега, загубих приятел!
- Добре, приятелството ви не беше тайна, как в онези години се гледаше на такива отношения между играчи на “Левски”  и ЦСКА?...
- Не знам, мисля, че и двамата не сме имали неприятности от това. А може би и точно тогавашното време ни научи, когато се срещаме, да не минаваме по отсрещния тротоар! Събирахме се заедно и с различни сборни формации, винаги сме разговаряли с открити лица и с честни сърца. Гунди уважаваше хората, уважаваше и тези, които му бяха съперници. Етичност и уважение - това беше характерно за него и на терена, и на тренировки, и в живота. Как можеше да му се отговори с друго?...
- А твоите треньори, ръководителите на ЦСКА знаеха ли за вашето приятелство?
- Никога не съм крил. Не знам дали Ст.Орманджиев знаеше, но на М.Манолов лично бях казал - той нямаше нищо против, беше и разбрал, че сме от една и съща махла. А пък и за какво ли можеха да се сърдят - Георги беше играл в състава на ЦСКА срещу “Ростов на Дон” даже беше отбелязал и гола, а след това го изпратиха в “Ботев”(Пловдив). И там имаше късмет - заигра заедно с такива футболисти, като Дерменджиев, Попов, Карушков, Сотиров и вродените му качества се обогатиха твърде много...
- Забелязвам, че от време на време казваш Георги, вместо Гунди, защо?
- А, няма значение. За мен започна като Георги, после стана Гунди. Мисля, че само Мъро бе запазено за съотборниците му...
- Как се осъществява, възможна ли е дружбата, приятелството между един вратар и един централен нападател и по време на мач?
- Че каква разлика можеше да има за нас това дали сме в живота, или на игрището. Уважаваш ли този, който е срещу теб - уважаваш и себе си. Ние с него противници не сме били, бяхме съперници. И взаимното ни уважение и приятелство не можеха да се ръководят от това кой какви цветове защитава.
- Спомняш ли си по-ярко от останалите един мач помежду ви, мач един срещу друг?
- Веднага ще кажа - срещите, които сме играли един срещу друг, в повечето случаи са преминавали съвсем нормално, но фрапиращ остана един мач. Когато нашият отбор загуби с 2:7, естествено е това да не се забравя. По стечение на обстоятелствата аз бях на вратата, а и това е мач, който се помни от много хора. Не знам как ще прозвучи след толкова години, но още след първия гол бях в комоция, треньорът ни Орманджиев поиска да ме смени, но Станчо Бончев отказа и аз трябваше да остана до края на мача. В никакъв случай не искам това да прозвучи като оправдание или омаловажаване успеха на “сините”. Контузията получих при първия гол на Гунди, в наказателното поле аз плонжирах в краката му и той, нанасяйки удар по топката, ме закачи. Умисъл нямаше, такава просто бе ситуацията. След мача лежах в болница, след това у дома Гунди дойде да ме види с думите “Извинявай, знаеш че не съм искал...” Как да не знам, Георги не би контузил никого умишлено, а все си мисля - най-малко пък мен! Всичко това изобщо не се отрази на отношенията ни, останахме си добри приятели. И най-важното — той ми говореше така, когато се виждахме, че у мен като вратар да не остане “комплекс Гунди”...
- Разказваш нещата, сякаш са станали вчера?-
- Пак ще повторя думите си от началото — за Гунди няма вчера, няма отдавна, няма минало време!
-Добре, израснали сте заедно, играли сте заедно – можеш ли да кажеш какъв го виждаш сега ако съдбата не бе толкова жестока?
- В тези тежки времена за България, за българския спорт, за футбола ни хората, които са начело трябва да имат качествата на Гунди. Не е сега моментът да обвинявам някои ръководители, но точно такъв човек можеше да бъде обединител, можеше да води българския футбол. С човешките си качества, с международното си признание.

Пламен НИКОЛОВ
Този спомен е един от най-скъпите в живота ми. И е заел в паметта ми такова място, където нищо не е в състояние да го заличи. Аз съм габровче и за разлика от моите връстници-софиянци съм гледал много по-малко мачове на Гунди. Но това съвсем не означава, че го обичам по-малко. Възпитаван съм в левскарство още от пелени. Баща ми е един от популярните хора в града и мнозина го наричат Коко-Левски заради лудата му привъзраност към “синия” клуб. Уловен за ръката му, не пропусках мач на “Чардафон Орловец” и непрекъснато питах къде е Гунди. Всичко ми ставаше безинтересно, когато ми обясняваха, че габровският отбор още не е достатъчно силен, състезава се в “Б” група и Гунди не може да играе срещу него. Гледах го само по телевизията, после и в София на живо. после и в Габрово. Няма да забравя никога думите му във в-к“Спорт”, че есенната преднина на ЦСКА от пет точки не е голяма и че тя ще бъде стопена през пролетта, когато Аспарухов се възстанови след поредната си операция във Виена.
 Оставаха само два мача до края на шампионата. Нужна ни беше победа над “Етър” във Велико Търново и над ЦСКА - в последния кръг. Стадион “Ивайло” беше претъпкан. “Виолетовите” и тогава не бяха лесен за преодоляване отбор. Мачът вървеше тежко, гол не падаше, Патеров ловеше всички топки, отправени към вратата му. Помогна му и гредата в една такава ситуация: Павел Панов, още съвсем млад, пое топката в центъра, напредна, потърси двойно подаване с Гунди, но пасът му бе много остър, топката отиваше право към слабините на майстора и тогава той със светкавична скорост взе гениално решение - срина се на колене на тревата, изпъчи гърди, кълбото рикушира в тях като в стена и попадна точно на левачката на Панов, чиито шут разтресе напречния стълб. Не вървеше. Седяхме близо до разпалената “болярска” агитка с баща ми и с чичо ми, които бе служил в София и скоро се бе уволнил. Оставаха десетина минути до края и тогава той ми рече: “Пламка, знаеш ли какво скандират на “Герена”?” “Пазете се от Гунди в последните секунди.” Толкова му трябва на един деветгодишен хлапак. Започнах да крещя с пълно гърло и сякаш и Господ, и Гунди ме чуха. Ъглов удар, Панов центрира, Аспарухов се извисява, Патеров безпомощно протяга ръце, не може да го достигне и Гунди сърдито сваля топката под гредата - гол! “Виолетовата” агитка побесня и тръгна да ни бие. Едва се отървахме, но аз все пак отнесох два шамара от баща ми за това, че много съм крещял. “Етър” за съжаление изравни и в последния мач ни трябваше победа от 8 гола над ЦСКА. Бихме ги само с 1:0 и не станахме шампиони. Това бе последният мач на Гунди, комуто стисках палци пред телевизионния екран. После неутешимо плаках за него и може би в тези тежки минути след кошмарното съобщение по радиото се зарекох, че никога няма да забравя последния гол в кариерата на легендарния футболист. Най-големия за всички времена.

Бодо ЦИЗЕНХЕНИЕ
Беше през декември 1968г.  и аз бях при приятели в Лондон. Идеята беше да отидем на футболен мач на стадион “Уембли”, където щеше да се състои международната среща Англия- България.
”Коя е България? – се питаха всички - Една малка държава срещу световния шампион Англия, майката на футбола. На теория една неравностойна битка.” Но не бях преценил правилно. Всички знаем как завърши този мач Гунди вкара забележителен гол и Европа беше изненадана от резултата – 1:1. За мен срещата в Лондон беше повод, за да се запозная по-отблизо с българския футбол и преди всичко с този играч, който се открояваше сред съотборниците си
Дойде време, когато пристигнах в България и можах отбчизо да се възхитя, наблюдавайки Георги Аспарухов.
Какъв беше всъщност той? Реализатор или организатор, или по малко от двете? Човек е склонен да прави съпоставки. Големи играчи от футболния свят биха се наели да правят сравнения с Аспарухов, но аз мисля, че той беше по свой начин несравним. Той обичаше чрез смяна на темпото с бързи атаки и финтове да прорязва противниковата защита, и то с майсторска игра с топката. Неговото изкуство да




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - GUNDI
05.04.2007 14:05
Gundi E NOMER 1
цитирай
2. kombakova - Едва ли някога ще имаме такъв футболист!
01.12.2008 22:52
Природата му беше дала много:чар,интелект,обаяние и всички необходими данни за № 9 !
цитирай
3. анонимен - gundu
13.02.2010 15:37
gundi za men e nai dobria na sveta
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: liudmil
Категория: Спорт
Прочетен: 68811
Постинги: 5
Коментари: 115
Гласове: 164
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Август, 2014  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031